Погледни ме и се усмихни!

Това е една история за една млада майка, една следродилна депресия, две деца, един прекрасен мъж и една събудила се дивачка. История с щастлив край. Децата са на градина, а аз между задачите намирам време за четене на няколко статии, които съм си заделила за разсейване. Една от тях - "Момичето, което бях". И започвам да си мисля. От една година приятелите ми все по-често казват "Еее, Бибси, ама ти си същата като преди". "Дааааа' провиквам аз. От щастие, защото всички го забелязват. Онази луда, дива, жадна за веселба и приключения Бибси отново е тук. Нямаше я близо шест години. Онази лъчезарната, зеленоока дивачка е жива! Жива и още по-дива от преди. Но преди да се върне, тя измина дълъг път пълен с метаморфози. Родих Алекс на 24 години. С Тони бяхме първата и досега единствена двойка сред приятелския кръг с деца. Постепенно, за година две успях да изгоня всички близки приятели далеч от мен. Изолирах се и намерих утеха в шиенето. То беше моя таен с

Здравейте! Нямаше ме. Отсъствах от това място за кратко. Но днес отново съм тук и продължавам. Вдъхновена колкото си искам. Мотивирана и щастлива. В този пост ви каня виртуално да се потопите в моя свят. Моето място, което може вече съвсем официално да се нарече ателие. Обожавам го. Приятно ми е. Малко е, но уютно. Светло и пълно с енергии. Обградих се с любими вещи, пряко свързани с творчеството ми. Не са много, но са ценни и бележат различни творчески периоди. Пиша този текст с благодарност. Благодарност към най-близките ми, към вас (моите последователи, съмишленици, приятели) и към съдбата. Намирам си пътя аз винаги. Макар и често пред мен да изскачат гъсти и тъмни гори. Успявам някак да ги извървя и да намеря смисъл. Да видя светлината. Може би съм наполовина вървяла. Знам ли?! Всъщност никой нищо не знае. Но пък съм готова да вървя. Да вървя колкото е нужно. И да се уча! Потопете се в моя свят. Мястото където ръцете ми се вихрят, умът ми "готви" идеи, а душата ми