Публикации

Старите ми нови мисли.

Изображение
Петък е и днес няма нито да се напия, нито да късам салфетки. Днес е един от онези прекрасни дни на които истински се наслаждавам, а е едва обед.

Днес ми се пише.

Пише ми се с препатка към онези времена, в които преправяхме дрехи, взимахме на заем някоя друга новост от приятел, ровехме с кеф във вторите употреби, купувахме стари дънки за по лев от втората употреба срещу Митницата (в София) и си правехме поли и други чудесии. Израснах в семейство, в което финансите никога не са били в изобилие, но пък с майка истински творец. Винаги правеше от нищо нещо и ми показа, че на тоя свят няма начин да няма начин. В тези ми ти времена около мен, когато някой се сдобиеше с нови маркови кецове например ги пазеше като диамант. Майко мила, каква радост беше само да ги гледам. Все едно картина на Микеланджело съм виждала тогава на живо (сравнявам просто защото така ахках когато видях негови картини).



Днес, демек сега ние се научихме да не оценяваме, да хвърляме повече, да не се радваме истински,…

Да работиш по-малко, но по-ефективно. Възможно ли е?

Изображение
При мен напоследък се получава доста добре.

Всеки ден обаче се намира поне по един човек, който да ми каже „Ееее, ти си си супер“, „Кой е като тебе....“, „То и аз искам така, ама знаеш ли колко работа имам...“. През ден, два някой ме пита „Как се справяш?“, „Дай насоки как да планирам и аз така времето си...“, „Ееее, ти си машина затова...“.

На всички, които имат тези мисли бих пожелала да намерят това в което са най-добри и да не гледат кой какво прави, да се фокусират върху себе си, собствените си възможности и успехите които мога да постигнат чрез промяна. При мен така се е стекъл животът до някъде, че на 18 започнах да правя нещо, което до ден днешен развивам със стъпки на охлюв. Зад този привиден „успех“ се крият години труд, учение, упорство и несломим дух. Да работиш за себе си в малък мащаб и да имаш малки деца в момента на развитие често е истинско предизвикателство. Предизвикателство всеки ден и всеки час. Приемете моята личност по скоро като вдъхновение и порив че всич…

Приказка за щастието. Моята приказка за него. Вече девет години.

Изображение
Щастие?! Какво ли е това? Какво беше? Търсим ли го? Имаме ли го? Щастливи ли сме? Да го повикаме заедно?
Нещо странно беше май? Често то е в нас, но ние някак дискретно не разбираме че се е скрило там тихо и ни чака търпеливо да минат мигове, дни, години......вечност. То, щастието май е нещо съвсем простичко. Толкова семпло, обикновено, че не ни се вярва че си го имаме в изоболие. Затова и всеки ден го търсим. Преследваме го, та понякога така настървено, че пропускаме най-сладкото от живота.
Моята приказка за щастието и тя като него е простичка и семпла. Преди девет години реших да си повярвам така плахо, като мишле. Макар и осанката ми да говори друго. Външният вид обаче често лъже. Даааа, знам – по него посрещат, но рядко по него изпращат хората.
Живеем в един свят пълен с много. Много, ама някак повърхностно като живеене и отношение. Всичко ни е на конвейер, на ишлеме, шир потреба демек. Да сме модерни сякаш ни е потребно. Каквото и да значи тази дума днес. Ей така, преди тези д…

Година за пробуждане

Изображение
Съвсем не остна от най-любопитната година, която съм имала в този си живот. Започнала динамично и напълно трансформирала се днес.
Началото и беше особено тегаво. Събудих се с дългове към държавата, една глоба и още разни задължения, който нямах представа как ще платя. Бях на косъм да се откажа напълно от това, което обожавам. Изживях чувства, които месец по-късно се превърнаха в неподозирана сила и увереност, каквито не съм проявявала по отношение на работата си до този момент. В лицето на моята половинка отново срещнах най-силната подкрепа. А приятелите ми ме обградиха в точния момент. Някои от тях без да подозират дори колко ценно ще се окаже присъствието и в бъдеще.

Случката ми беше чуден пример и поредното житейско предизвикателство. Определено си бях заслужила всичко. И си платих за грешките, както обикновено. Даже надплатих, но пък си взех мъдри изводи, които цена нямат.

Последваха наистина четири трудни работни месеца, в които буквално не знаех от къде да започна и какво да…

Лято. Зелено лято. Споделено лято.

Изображение
Лято в което предизвиках себе си толкова много пъти.


Глътка въздух. Дълбока. Повече пъти. Със семейството, с приятели, самостоятелно.
Слушам „Македонско девойче“ и си спомням с усмивка за изминалите летни дни, за зареждащите гледки до които стигнах, за красива България, за семейството, приятелите, ателието и усмивките които ми донесе времето.
В началото на лятото преживях малко стрес в личен план. Случи ми се една лека операция, която си взе своето. Непланирана реално, ситуация която се опита да прекатурне каручката ми. Поспрях се, приех я и се случи.
Една дълго планирана любовна почивка също ни подмина. Поредната ситуация, която ми показа че плановете са абсолютен каприз от моя страна. Простичко - когато нещо не трябва да се случва, то просто не се случва.

Споделих чудни дни с децата във търновския край. Пътувах с приятелка и нейните деца до селото, в което тя е прекарвала дните си като дете. И двете мисля излязохме приятно извън зоната си на комфорт. Децата определено останах…

Първа, ама на село.

Изображение
Стремежът да сме първи във всичко някак води голяма част от нас. Понякога желанието се появява внезапно, друг път ни превзема изцяло. А какво значи всъщност да сме първи? Някой би ли ми го обяснил?!

В средата на занаятчиите или както сме се нарекли дизайнери, тази тема е болезнена и често закачките от невинни шеги се превръщат в реални битки от които никой не излиза като победител. Т.е. в този ред на мисли има ли значение според вас кой точно е първи? И всъщност за кого е първи? И в какво?

Ако напиша, че аз съм изключение от тези мои мисли, то би било истинска лъжа. И аз като всички не правя никакво изключение. Първа съм, ама на село. Туй то!

Първа мога да си завържа връзките на обувките, първа мога да си среша косата сутрин, първа мога да се навечерям......, ама на кого му пука? Значи ли че другите трябва да не си връзват обувките, да не се сресват или да прекратят вечерята защото аз съм била първа? Глупаво е да си мислим, че когато покажем нещо първи, то има някакво значение и значи…

Facebook не е моят дом.

Изображение
Приятели завинаги!

Започнат преди две години и публикувани днес, един текст еднакво актуален и тогава и сега.
Някъде преди четири години, ей така емоционално и необмислено реших че не е нужно да имам личен профил. Някак тази цялата Фб машина не ми понасяше. Ако работата не изискваше от мен да прекарвам известно време там, едва ли щях да имам постоянно място в тази платформа някога. Та, точно по това време деактивирах личния профил и направих таен. Година и половина с профил без приятели, без споделяния, без лични съобщения. С една дума - идеално!
Всичко беше чудесно, докато емоционалната риба в мен нещо взе че се обърка и отново активира своя профил.
И така времето минаваше, а аз волно или не ставах свидетел на разни хорски случки. Съответно и хората на моите. Някак тази машина успяваше винаги да ме въвлече и провокира да споделям, коментирам и въобще да бъда част от нея. Оказа се че прекрарвам твърде много време във виртуални комуникации вместо в такива очи в очи. Приятелите бя…