Публикации

Приказка за щастието. Моята приказка за него. Вече девет години.

Изображение
Щастие?! Какво ли е това? Какво беше? Търсим ли го? Имаме ли го? Щастливи ли сме? Да го повикаме заедно?
Нещо странно беше май? Често то е в нас, но ние някак дискретно не разбираме че се е скрило там тихо и ни чака търпеливо да минат мигове, дни, години......вечност. То, щастието май е нещо съвсем простичко. Толкова семпло, обикновено, че не ни се вярва че си го имаме в изоболие. Затова и всеки ден го търсим. Преследваме го, та понякога така настървено, че пропускаме най-сладкото от живота.
Моята приказка за щастието и тя като него е простичка и семпла. Преди девет години реших да си повярвам така плахо, като мишле. Макар и осанката ми да говори друго. Външният вид обаче често лъже. Даааа, знам – по него посрещат, но рядко по него изпращат хората.
Живеем в един свят пълен с много. Много, ама някак повърхностно като живеене и отношение. Всичко ни е на конвейер, на ишлеме, шир потреба демек. Да сме модерни сякаш ни е потребно. Каквото и да значи тази дума днес. Ей така, преди тези д…

Година за пробуждане

Изображение
Съвсем не остна от най-любопитната година, която съм имала в този си живот. Започнала динамично и напълно трансформирала се днес.
Началото и беше особено тегаво. Събудих се с дългове към държавата, една глоба и още разни задължения, който нямах представа как ще платя. Бях на косъм да се откажа напълно от това, което обожавам. Изживях чувства, които месец по-късно се превърнаха в неподозирана сила и увереност, каквито не съм проявявала по отношение на работата си до този момент. В лицето на моята половинка отново срещнах най-силната подкрепа. А приятелите ми ме обградиха в точния момент. Някои от тях без да подозират дори колко ценно ще се окаже присъствието и в бъдеще.

Случката ми беше чуден пример и поредното житейско предизвикателство. Определено си бях заслужила всичко. И си платих за грешките, както обикновено. Даже надплатих, но пък си взех мъдри изводи, които цена нямат.

Последваха наистина четири трудни работни месеца, в които буквално не знаех от къде да започна и какво да…

Лято. Зелено лято. Споделено лято.

Изображение
Лято в което предизвиках себе си толкова много пъти.


Глътка въздух. Дълбока. Повече пъти. Със семейството, с приятели, самостоятелно.
Слушам „Македонско девойче“ и си спомням с усмивка за изминалите летни дни, за зареждащите гледки до които стигнах, за красива България, за семейството, приятелите, ателието и усмивките които ми донесе времето.
В началото на лятото преживях малко стрес в личен план. Случи ми се една лека операция, която си взе своето. Непланирана реално, ситуация която се опита да прекатурне каручката ми. Поспрях се, приех я и се случи.
Една дълго планирана любовна почивка също ни подмина. Поредната ситуация, която ми показа че плановете са абсолютен каприз от моя страна. Простичко - когато нещо не трябва да се случва, то просто не се случва.

Споделих чудни дни с децата във търновския край. Пътувах с приятелка и нейните деца до селото, в което тя е прекарвала дните си като дете. И двете мисля излязохме приятно извън зоната си на комфорт. Децата определено останах…

Първа, ама на село.

Изображение
Стремежът да сме първи във всичко някак води голяма част от нас. Понякога желанието се появява внезапно, друг път ни превзема изцяло. А какво значи всъщност да сме първи? Някой би ли ми го обяснил?!

В средата на занаятчиите или както сме се нарекли дизайнери, тази тема е болезнена и често закачките от невинни шеги се превръщат в реални битки от които никой не излиза като победител. Т.е. в този ред на мисли има ли значение според вас кой точно е първи? И всъщност за кого е първи? И в какво?

Ако напиша, че аз съм изключение от тези мои мисли, то би било истинска лъжа. И аз като всички не правя никакво изключение. Първа съм, ама на село. Туй то!

Първа мога да си завържа връзките на обувките, първа мога да си среша косата сутрин, първа мога да се навечерям......, ама на кого му пука? Значи ли че другите трябва да не си връзват обувките, да не се сресват или да прекратят вечерята защото аз съм била първа? Глупаво е да си мислим, че когато покажем нещо първи, то има някакво значение и значи…

Facebook не е моят дом.

Изображение
Приятели завинаги!

Започнат преди две години и публикувани днес, един текст еднакво актуален и тогава и сега.
Някъде преди четири години, ей така емоционално и необмислено реших че не е нужно да имам личен профил. Някак тази цялата Фб машина не ми понасяше. Ако работата не изискваше от мен да прекарвам известно време там, едва ли щях да имам постоянно място в тази платформа някога. Та, точно по това време деактивирах личния профил и направих таен. Година и половина с профил без приятели, без споделяния, без лични съобщения. С една дума - идеално!
Всичко беше чудесно, докато емоционалната риба в мен нещо взе че се обърка и отново активира своя профил.
И така времето минаваше, а аз волно или не ставах свидетел на разни хорски случки. Съответно и хората на моите. Някак тази машина успяваше винаги да ме въвлече и провокира да споделям, коментирам и въобще да бъда част от нея. Оказа се че прекрарвам твърде много време във виртуални комуникации вместо в такива очи в очи. Приятелите бя…

Винаги в сърцето. За платнените чанти с любов.

Изображение
Днес сядам да ви пиша за чантите. За чантите от плат. За моята страст към тях, за първите ушити чанти и емоциите, които са ми донесли. За тяхното начало. За моето начало в шиенето.

Аз съм дете, израснало сред магията на шиенето. Израстнало сред машината, платовете и кройките. Около мен винаги е имало проекти изработени с много стил, вкус и прецизност. Една от игрите ми, когато съм била на 10 месечна възраст е била да редя топлийките (вид карфици) на кувертюрата на леглото, докато мама е шиела до мен. Като по-голяма, аз и помагах с очертаването на кройките, с някои операции които трябваше да извършват на ръка и често служех за модел на който пробваше ушитото. Въобще бях част, макар и с малко от целия процес. Та при мен, читателю е магия, не просто шиене.
Първата си торба (нямаше вид на друго) уших някъде на осем години, един следобед на бабината крачна машина. Помня че първо я уших на ръка и после някак тегелирах криво ляво на машината. Не знам дали съм я носила, но това е първи…

Моята история за "момичето, което бях"

Изображение
Това е една история за една млада майка, една следродилна депресия, две деца, един прекрасен мъж и една събудила се дивачка. История с щастлив край.

Децата са на градина, а аз между задачите намирам време за четене на няколко статии, които съм си заделила за разсейване. Една от тях - "Момичето, което бях".

И започвам да си мисля.

От една година приятелите ми все по-често казват "Еее, Бибси, ама ти си същата като преди". "Дааааа' провиквам аз. От щастие, защото всички го забелязват. Онази луда, дива, жадна за веселба и приключения Бибси отново е тук. Нямаше я близо шест години. Онази лъчезарната, зеленоока дивачка е жива! Жива и още по-дива от преди.

Но преди да се върне, тя измина дълъг път пълен с метаморфози.

Родих Алекс на 24 години. С Тони бяхме първата и досега единствена двойка сред приятелския кръг с деца. Постепенно, за година две успях да изгоня всички близки приятели далеч от мен. Изолирах се и намерих утеха в шиенето. То беше моя таен свят.…