Приказка за щастието. Моята приказка за него. Вече девет години.

Щастие?! Какво ли е това? Какво беше? Търсим ли го? Имаме ли го? Щастливи ли сме? Да го повикаме заедно?
Нещо странно беше май? Често то е в нас, но ние някак дискретно не разбираме че се е скрило там тихо и ни чака търпеливо да минат мигове, дни, години......вечност. То, щастието май е нещо съвсем простичко. Толкова семпло, обикновено, че не ни се вярва че си го имаме в изоболие. Затова и всеки ден го търсим. Преследваме го, та понякога така настървено, че пропускаме най-сладкото от живота.
Моята приказка за щастието и тя като него е простичка и семпла. Преди девет години реших да си повярвам така плахо, като мишле. Макар и осанката ми да говори друго. Външният вид обаче често лъже. Даааа, знам – по него посрещат, но рядко по него изпращат хората.
Живеем в един свят пълен с много. Много, ама някак повърхностно като живеене и отношение. Всичко ни е на конвейер, на ишлеме, шир потреба демек. Да сме модерни сякаш ни е потребно. Каквото и да значи тази дума днес. Ей така, преди тези девет години, точно когато реших да си повярвам започнах да шия разни дребни вещи – несесери и малки чанто/несесери, които освен това започнах и да продавам. Всички до една си имаха брошки. Някак мислех си, че брошката на несесерите и чантите си е „моя“ запазена марка. Пораснах и разбрах, че нищо на тоя свят не съм измислила и ако искам да живея в градината на щастието, то просто трябва да го приема и да продължа напред. И така де, да не повярваш се оказах в началото на едно несесеро продаване. И да ви кажа доста продавах по онова време. Помня как излязох на един фест – воден фест на моста на Влюбените. И познайте....за един час си продадох всички несесери, които бях донесла. На следващия ден не продадох нито един обаче. Една Мими беше с мен и силно се вдъхнових. Така де. Нагледно видях, че мога да си продавам текстилните продукти и започнах. Бях една от първите за времето си. И така вече девет години работя баш това, което винаги съм обичала. И това, което реално завърших като средно образование – текстил в Схупи-то в София. Радвам всеки ден някой с малко повече цвят, настроение. Карам го да излиза от зоната си на комфорт, като избира продуктите ми. Да, да.....в България няма особени тенденции хората да дават пари за чанти от плат, особено ако не са „маркови“. Но пък Бинабанбина и колегите, които творят чанти от текстил сме живото доказателство за един дълъг път на промяна в това отношение.
През 2014та родих Матеа-та и стана чудо, хора. Започнах да продавам като луда. Всичко което пуснех свършваше за секунди. Несесер, чанта..... Бях във вихъра си почти две години. Взех че си повярвах повече. И помощница се появи по ония ми ти времена – Вилито. Беше абсолютна лудница. В един момент почувствах че покрай цялата „слава“, „приятели“, „пари“ си губя щастието. И взех че се изплаших. Дадох рязко назад и изведнъж.
И добре ми се получи. Поскрих се, понамалих работата, заживях повече, започнах да пътувам повече, да споделям повече и днес ми е добре. Добре ми и споделям буквално всеки ден с нещо и някого по приятен и уютен начин като съм по-далеч от прекалената публичност и интерес.
Та така, приятели, съмишленици, последователи и всички които четете тези редове – във всяка приказка се крият истории за успехи, падения и всички възможни емоции, които ги съпътстват. След всеки връх има слизане. Може би е важно как слизаме, дали намираме отново себе си и дали имаме очи за щастието. Защото то винаги е в нас и чака......търпеливо да го видим. Без него мисля си, че нови върхове не се покоряват.
Благодаря ви, че девет години сме заедно под някаква форма.
За мен е чест и удоволствие да правя това, което правя всеки ден <3. Чакам ви на ул. Калиакра 19, в София (кв. Лозенец) на 28ми да отпразнуваме съществуването на Бинабанбина на българския пазар. Съществуването на един мини мини бизнес, който се състои точно от един единствен човек – аз. Ваша Биби. Да повикаме щастието?



Източник на снимката: dobrinki.bg

Коментари

Популярни публикации от този блог

Старите ми нови мисли.

Да работиш по-малко, но по-ефективно. Възможно ли е?