Моята история за "момичето, което бях"

Това е една история за една млада майка, една следродилна депресия, две деца, един прекрасен мъж и една събудила се дивачка. История с щастлив край.

Децата са на градина, а аз между задачите намирам време за четене на няколко статии, които съм си заделила за разсейване. Една от тях - "Момичето, което бях".

И започвам да си мисля.

От една година приятелите ми все по-често казват "Еее, Бибси, ама ти си същата като преди". "Дааааа' провиквам аз. От щастие, защото всички го забелязват. Онази луда, дива, жадна за веселба и приключения Бибси отново е тук. Нямаше я близо шест години. Онази лъчезарната, зеленоока дивачка е жива! Жива и още по-дива от преди.

Но преди да се върне, тя измина дълъг път пълен с метаморфози.

Родих Алекс на 24 години. С Тони бяхме първата и досега единствена двойка сред приятелския кръг с деца. Постепенно, за година две успях да изгоня всички близки приятели далеч от мен. Изолирах се и намерих утеха в шиенето. То беше моя таен свят. Светът, в който правех това, което исках и жадувах всяка минута за него.

Бях попаднала в капана на "следродилната депресия" и то сериозно. Чувствах че имам окови. Детето ревеше, не спеше спокойно, всичко ме дразнеше, не бях щастлива. Приятелите идваха, мълчахме си. Аз нямаше какво да им кажа. Моето ежедневие беше монотонно, еднообразно, скучно. А те пътуваха, сваляха гаджета, работеха. Кавгите с Тони бяха всекидневни. Ден след ден. Беше един малък кошмар. Нямахме желание да правим нищо заедно на моменти. А аз бягах. Бягах там в моя си свят, при цветовете, машината и конците. И ми беше уютно. И той бягаше - с колелото по планините.

Осъзнавайки сериозното положение в което беше душата ми, аз потърсих помощ. И я намерих! Професионална. След две години терапия светлина имаше. И тогава решихме, че е време за дете номер две - малкото сияние, което някак щеше да бележи едно ново начало. Имах прекрасни първи три месеца бременност. Алекс ходеше на градина, аз спях, следобедно се разхождахме около езерото Панчарево....идилия. Това ми стигаше.

В онзи момент се оказа, че не може всичко да бъде розово. В пети месец се наложи да постъпя в болница за кратко. Честито г-жо, вашата бременността е рискована. И така в седми месец аз имах сериозно скъсяване на шийката и препоръка основно да почивам, лежа и почти нищо да не правя. Предадох се и легнах. Мога да кажа, че Алекс все едно нямаше майка за около половин година. Аз просто присъствах там с големия си корем и лежах. Гледах кълвачите през прозореца и това беше най-прекрасната част от деня ми. Телевизия нямах желание да гледам, книги не исках да чета. Лежах, гледах в една точка и мислех. Тогава дойде и неочакваната вест за мен - моята безценна баба си беше отишла от този свят една вечер. Нямах право дори да плача. Нямах право да се напрягам. Всеки стрес щеше да е рискован за бебето. Тогава разбрах каква сила имам. Тогава разбрах какво значи да имаш истински приоритети и да ги поставиш по важност. Имах безценни три месеца - да мисля, да си дам сметка и днес от дистанцията на времето виждам какъв ценен урок е било това за мен. Никога не съм мислила, че динамичен човек ще може да лежи три месеца. Тогава се научих да благодаря. Научих се да благодаря за най-дребните неща, които имам в този момент. По това време започнах да пиша и да споделям за любимите си автори, творящи с ръце. Тогава се завихри едно чудо. Помня, че към мен не спираха да идват подаръци, картички, писма. Ей така за подкрепа, заредени и от сърце. Бях докоснала хората.


Тя-безценна като баба ми- Матеа се появи на бял свят един месец преди термина си на 19ти декември и ознаменува едно ново начало. Аз родих и сякаш всичко негативно беше излязло от мен с бебето. Чувствах се лека, истински жива и щастлива. Това се отрази и на работата ми. По това време направих малка революция в нашия свят на ръчнотворене. Шиех и всичко свършваше за секунди. Беше зашеметяващо необичайно, едновременно вълнуващо, напрегнато и странно. С бебе и едно по-голямо дете, аз не спирах да шия, опаковам и подготвям пратки. Аз имах желание за живот!

Тогава подкрепих Тони в едно трудно решение. Той напусна работа и се впусна в неговото приключение и мечта.
Съвсем скоро започнаха планове за нов дом. Той някак промени тотално нещата и ни обедини като семейство. Приюти нашите нови мечти.
Нямахме пари да го обзаведем, но този път не се скарахме. Намерихме на заем малко и купихме най-важното. Караниците постепенно отиваха в историята. Аз бях по-добър и разбиращ човек. Тони също. Ние бяхме истинско семейство.

Днес Матеа е на 3г., Алекс на 6г, аз на 30г., Тони на 34г. Ние се обичаме, разбираме, споделяме заедно. Тони е щастлив в това, което прави и спортува толкова, колкото иска без аз да мрънкам. Аз танцувам (уча се) суинг от година, излизам често вечер с приятели, ходя на театър сравнително редовно, пътувам без деца и съм особено щастлива че домът ни приютява най-близките около нас. Заедно споделяме дните си с децата, без децата, по отделно и заедно. И днес имаме неразбирателства, но намираме решение заедно.

През този дълъг период аз успях да стана по-добра, по-търпелива, по-мъдра, по-обичаща и въобще по-щастлива. Намерих нови приятели, преоткрих стари и вървя вдъхновена напред по пътя. Тези шест години не бих заменила за нищо на света. Макар и трудни, те ми дадоха много повече отколкото ми взеха.

Момичето, което бях е тук и му казвам "Добре дошло". А на лелката в мен желая всичко най-хубаво.








Пр

Коментари

Популярни публикации от този блог

Винаги в сърцето. За платнените чанти с любов.

Велико Търново. Продължението.